![]() |
|
|
– океан от зехтин, католическо християнство, асаар и млади музиканти –
Град Хаен е една от осемте столици на провинции в автономната испанска област Андалусия. Известен е като най-голямото селище в Европа през Медната епоха. От тогава насам, векове наред, са се изграждали нови квартали, чието историческо развитие довежда до раждането на известния от римската епоха град Аурги. По време на арабското владичество се оформят очертанията на град Хахан (Хаен) с постройки около първоначалния квартал, наречен Магдалена; замъци, джамии, арабски бани са зависели от доброто функциониране на водопроводите, които са водели началото си от извора, който се намирал там и също носел името на Магдалена. За него се разказва в една легенда за Гущера *, станал туристическа емблема на града. Легендата разказва:
Един затворник, който бил осъден на смърт, поискал да бъде помилван като в замяна предложил да убие гущера. Жителите на Магдалена били толкова отчаяни, че дали възможност на затворника да опита. Той поискал един кон, чувал с топъл хляб, кожата на прясно заклано агне и торба с барут. Когато настъпила нощта, затворникът се отправил към пещерата. Животното се събудило от аромата на топлия хляб, излязло от пещерата и като видяло затворника, тръгнало да го напада. Той се качил на коня, бягайки хвърлял от хлябовете на гущера, които той изяждал, докато стигнали до един площад, вместо хляб, затворникът му хвърлил кожата на агнето, напълнена с барут и гущерът, като я изял, се пръснал”. От тази легенда произлиза народната поговорка, която звучи като проклятие срещу един от най-големите човешки пороци, алчността: „Ще избухнеш като гущера на Малена!” Ще засегна само малка част от забележителностите на Хаен, например, Замъкът света Каталина, който се издига над града и може да бъде видян от всичките му страни. Около това място, върху първичната мюсюсманска цитадела се изграждат крепостни стени. След превземането на града през 1246 година от Фернандо ІІІ, върху старата мюсюлманска постройка, той заповядва да се издигне християнска крепост, която в днешно време е превърната в луксозен хотел-музей, в перфектно съчетание с околната среда /първата снимка/. От там нагоре, по пътеки се стига до Кръста, построен на най-високото място, като символ на победата на християнството в Хаен. Църквите, замъците, фонтаните, манастирите, тесните улички, постлани с теракот и подбрани обли камъчета, реставрирани, поддържани и запазени за векове, са на всяка крачка.
Да присъства и изживява Страстната Седмица и Великден в Хаен, е прекрасен подарък, който човек може да получи от съдбата. Това събитие имено трябва да се изживее, то не може да се опише, защото всеки би го изживял по своему, всеки би потънал по свой начин в далечното си, непознато, обвито в мъгла и сенки, свое загадъчно минало. Всеки, за себе си, би вървял бавно и протяжно с групата от процесията хора, със запалена свещ в ръка, преминавайки от улица в улица, опитвайки се да дочуе ехото на собствените си стъпки, кънтящи в онова мразовито, потънало в мрак минало. Обаче резултатът от това тайнство, на сутринта, в понеделник след Великден, беше за мен поразяващ.
На една крачка от града могат да се съзерцават не само плодородните плантации от маслини, но и красиви планински пейзажи. Различни пътеки ни водят към чудни гори, долини, издълбани от реки, изваяни хълмове и върхове, които ни отвеждат до подножието на висока планина. Зехтинът е знакът за идентичност на град Хаен и на цялата провинция, която е най- големият производител в Испания; от тук и славата му на световна столица на маслиновото масло; качеството му е ненадминато, то е в основата на местната кулинария. Традиционното ястие „мини-кухня”, което се състои от Хаенски специалитети, се предлага безплатно в барове, механи и ресторанти.
Така се получи, че прекарвам голяма част от времето си в едно средно професионално музикално училище, което тук се нарича Консерватория, /неминуемо правя сравнение, за себе си, със Средното музикално училище в моя роден град Стара Загора, който е горе-долу два пъти по-голям от Хаен/. Тукашното е основано през 1986 година, като преди това е било манастир. В коридорите на манастира, т.е., консерваторията не можеш да се разминеш от деца, младежи и девойки, всякакви, защото тук се посвещават в музиката от 8 до 80 годишни хора. Учениците са над 1000; учителите – над 100, / За сведение на българския учител, брутната месечна заплата на испанския му колега е 2800 евро./, тук мало и голямо е хванало някакъв инструмент и свири ли свири. Когато и да влезеш в концертната зала, ще присъстваш или на репетиция или на концерт, без спир, свирят ученици, свирят млади, пъргави учители, а родителите – насядали по пейките в коридорите, спокойно изчакват да свършат урока децата, обикновено до към 9 и половина, 10 часа вечерта.
Стоя в един от вътрешните дворове на консерваторията, с фотоапарат в ръка, под едно портокалово дърво, символизиращо живота в изумителна картина, където миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно в това дърво, а мислите ми са камбанен звън от спомена за липите в моя роден град – Стара Загора, които също скоро ще цъфнат, но където миналото е отминало завинаги, където настоящето боли, а бъдещето е една надежда. |





През моето разнообразно, неуморно и вечно пътуване, наречено живот, аз стигнах до едно чудно място, до една невероятно истинска и жива история, наречена ХАЕН.
„В една пещера, до извора на Магдалена, се появил голям гушер, който тероризирал хората като изяждал всеки, който отивал там за вода или минавал покрай извора, за да изкара овцете на паша. Съседите от Магдалена били много уплашени, те не се осмелявали да отидат до извора и търсели начин да разрешат проблема с гушера.
Ще се спра само на светата Катедрала, която е шедьовър на испанския Ренесанс в Андалусия, а от 2006 година е част от веригата на катедралните градове. Тя е послужила за модел при изграждането на много други храмове в Испаноамерика. Строена е през вековете ХVІ – ХVІІІ, върху антична джамия, а по-късно – върху готическа катедрала. В нея има музей с ценни картини, скулптури и други произведения от мрамор, бронз, корал, ковано желязо и златарско изкуство.
Аз вървя по улиците на Хаен, чувам свистенето на гумите на колите, които минават покрай мен и ми е трудно да проумея, че черните петна по плочниците и асфалта са от восък, че гумите свистят, защото се търкалят по накапания восък, който се е стичал като сълзи от свещите на преминаващите в процесия, в продължение на седмица жители и гости на Хаен!
Освен с борове, кипариси и всякакви други иглолистни видове, Хаен е залесен с палми, лимонови и портокалови дървета. Сега е пролет, но и това усещане е трудно да се опише. Вървиш и се изпълваш с маслено- зеленото на короните на дърветата, с тревисто-жълтото на поляните в градините и очите ти сълзят от силната, огнена дневна светлина. Блестят като слънца в дърветата старите плодове-портокали и се забиват като горящи печати в съзнанието ти, а редом с тях се разтварят и пръскат неземен силен аромат новите, девствено-бели цветове, които тук наричат АСААР, обливат те на талази и очите ти парят и сълзят ........ ..., защо ли? И ето тук ти става ясен изразът „ослепителна красота”.
В началото ми беше трудно да асимилирам този факт. Училището е, така да се каже, за народа, средствата се предоставят от общината, музикалните инструменти са от хубави, по-хубави, има за всички. Децата се записват сами, по собствено желание, водени от две неща – интерес и любов към музиката. Никой не ги кара насила. Момичета и момчета свирят „като луди”- на флейта, на обой или саксофон, на фагот или виола, или виолончело.....