Случайно винаги да сте мечтали да сте таксиметров шофьор? Не сте? Така си и мислех. И аз не съм. Малко хора заспиват с тази мисъл. Предполагам на това се и дължи ужасното обслужване (и) в тази област на територията на милата ни родина. Само че и това правило, за щастие, си има изключение.

Онази вечер ни се наложи да пътуваме с такси (по домашно му) в Стара Загора. Дестинацията: ЖП гара - център. За незапознатите ще уточня, че е сравнително къса, дори и в рамките на не особено големия ни град. Хвърлихме се на първото такси. Докато разгорещено обсъждахме топираните съседки във влака, шофьорът попита дали случайно не ни е студено от отворените прозорци. „Не, не, идеално е така.” След изключително приятното и леко каране (също не особено традиционно за нашите географски ширини) дойде моментът за разплащането. Аз му връчих главозамайващата сума от 2.20лв, а той отказа да приеме двайсетте...въпреки моето настояване. След това с все така въодушевена любезност ни напомни да не забравим багажа. В последствие реши направо да премине към действие като припкаво стана, отвори багажника и най-внимателно ми подаде куфара. И всичко това с толкова човешка топлота и едновременно с почти изискан финес. След искрените пожелания за приятна и успешна вечер се разделихме.

Сега като се замисля „разделихме” не е най-точната дума. Този човек провокира толкова мисли в мен, колкото ругатни всички предишни (и следващи) шофьори, които имам честа да срещна, едва ли някога ще успеят. Само за протокола ще спомена, че става въпрос за 50-годишен господин с тъмен цвят на кожата.

Коментарите ще оставя на вас. Надявам и вие да имате подобна история някъде из архива – поизтупайте я от прахоляка и ни я разкажете