Всички са се загледали в бъдещето, кроят планове, живеят за години напред. Дори бих казал живеят години напред в бъдещето. И то не с летящ DeLorien, както във филма Back to the future, ами с помоща на банковата система. Един 30 годишен кредит и изведнъж започваш да работиш за 2025, когато тази схлупена къщурка с две липи отпред, може пък да е твоя... а може и да ти я вземат до тогава, затова

Недей дочаква и зори, върви ори, ори, ори!

А има една част от населението, съвършенни мазохисти, в желанието си да заменят ръчнопроизведените(и то в ЕС!!!) от естествени материали цървули на дядо си с китайски "немски" маратонки с три черти, те влизат тотално във филма. Цял живот спестяват за все по-висша и по-висша цел - кола, апартамент, образованието на децата, апартамент за децата, да инвестират в бизнеса, да имам, да имам още.

Да не си помислите, че аз сега се разграничавам, че съм някой творчески наклонен отшелник, дето си плете чехлите от шума от царевица (мда, царевичак ). Напротив, насочих се и аз в учението, към върло комерсиална наука - медицина. И точно там ме осени прозрението - преди седмица имах среща с двама пациенти - 25 и 42 годишен и двамата не пият, не пушат, спортували са, не ядат пържено и мазно, нямат наднормено тегло. До сега не са ходили на лекар по никакъв по-сериозен повод от грип. И изведнъж рак на дебелото черво (колоректален карцином). По-възрастният и метастаза в черния дроб. И какво? Струваше ли си постоянното замразяване на мечтите и желанията (английския лаф е по-добър - Putting my life on hold), още малко се напъни, като влезеш в гимназията ще е по-весело, ще разпускаш там; още малко се напъни, влезеш ли в университета, купони, мизерии, а, у; още малко се напъни, вземи си изпитите и после ще е супер, стажове, пациенти, кеф; още малко се напъни, вземи си държавните и като ти дадат дипломата, хвърляш шапката и всичко е розово; още малко де, досега си учил 17 години, какво са още 5 години специализация?; давай още малко, де, само да се установиш, да видят хората, че те има, колко си добър, а и да изплатиш кредита за кабинета и апаратите, още само малко; Ах к'во се обърка бе, на педесет съм, с терминална диагноза, без деца, без живи роднини, кой ще ми сменя памперса? Абе аз нещо пропуснах по пътя, май-май?

Баланса е най-важен. Затова Хр. Ботев бил с единия крак в миналото, с другия в бъдещето, а по средата била страшната действителност .