споделено за разказа на Петя Дубарова - Небесна приказка

Прочети разказа. Бих попитал тези, които прочетоха разказа, дали едно тринадесет годишно момиче би могло да ни покаже същноста на нашия свят, и дали чистата любов може да бъде смъртоносно простреляна? Тя казва:

Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата. Единият е златен и топъл, с хиляди светли прозорци. Но те съвсем не приличат на тези, които ние виждаме всеки ден по земята.

Това е една жива идея, въведение в един свят на мечтите, който хората не могат да си представят, защото са загубили способноста  да мечтаят. Техните закърнели мозъци виждат само облаци ( Това е видима маса кондензирани капчици или ледени кристали висящи в атмосферата над повърхността на Земята или друга планета.). Тук въображението се сблъсква със "здравия" разум, губи красотата и истината в себе си и се превръща в нещо инфантилно и изпразнено от смисъл. Впит в материалния свят, възрастния човек забравя да твори със сърцето си, а машинално повтаря мисли, които разгласявани и "измисляни" хиляди пъти. За да избегнем това, трябва да се вслушваме в детските, на пръв поглед, повърхностни и несъзнателни поучения.

Направени са сякаш от прозрачно злато и в зависимост от коя страна ги гледаш, добиват от сламеножълт до мекокафеникъв оттенък. Те придават нещо приказно на палата. Това е домът на Слънецето.

Аз свързвам образа на златото с човешката алчност, студенина и скъперничество. Тук то е топлина и светлина, тук то е прозрачна идея, една жива мисъл, която тупти и дараява живот по Земята. Това са прозорците, през които можем да протегнем ръце и да докоснем облаците - нашите идеи. Биха съществували стотици интерпретации на тези думи, но според мен, техният смисъл е да ги изрисуваме в съзнанието си по един наш, собствен начин.

Това е домът на Нощта. Тук, сред нас, се говори, че Слънцето и Нощта били скарани. О, нищо подобно! В небесното царство всички живеят в мир и обич.

Да разделяме света на добро и зло, звучи много подходящо за човешкия свят, но там горе не е така. Има мир, има разбирателство,  защото само така могат да се посеят семената на истинското братство и равенство. Там могат да оцелеят природно добрите и да създават многообразие.

На небето живеят и едни странни същества, приличащи на хората. Но са много по-красиви от тях. Наричат се амейли. Те са необикновено красиви девойки с прекрасни, сини като небето очи и черни като нощта коси. Всяка крие в сърцето си по едно от хилядите небесни вълшебства.

Красотата тук може да бъде разгледана като цялостна, същностна характеристика на амейлите. Тя е както е вътрешна, така и външна, те са добри, непредубедени и чисти, при тях липсва дори и най-малка наченка на зла мисъл. А хората не са толкова красиви ( толкова добри ), защото имат свободата да избират и знаят що е зло.

Кулминацията на разказа е момента, в който най-малката амейла (любовта) решава да престъпи основен закон и да слезе на Земята. Там тя бива приета в топлите обятия на майката природа, но и от друга страна изправена пред безмилостните ръце на ловеца. Тук контраста е много показателен за това как амейлата е в пълно съзвучие със сърненцето, а човека, превръщащ се в отрицателния герой, погубва живота и на двете. Но истинската, чиста добрина не може да бъде унищожена току-така. Напротив, тя се превръща в едно от най-важните и красиви пътеводни звезди в човешкия живот. А звездата, Зорница, ни наблюдава и винаги ще ни напомня, че ние, хората сме тук на Земята, не за да убиваме любовта, а за да я даряваме на другите.

Не смятате ли, че двата въпроса, които зададох в началото не се оказаха напълно риторични? Та за мен позицията е напълно ясна: Тринадесет-годишната Петя ни е показала толкова много истини за нас самите в този приказен разказ, колкото някои от нас не могат да поберат в цели книги, а други цял живот - да прозрат. Направила го е с вълшебния, невинен привкус, който може да бъде добавен само от един ангел с човешки одежди. А що се отнася до любовта, та тя крие самия живот в себе си и колкото повече бива прострелвана, толкова повече се извисява към звездните висини...

За тези, които прочетоха разказа с лека усмивка на лицето!