01:33 Седя в леглото, а на стола до мен има купчина книги, накланящи се заплашително. Не ми се спи. Знаех си, че не трябва да пия кола. След това два дена не мога да заспя. Егати нервната система. Прозорецът е отворен. Дори посред нощ жегата не спира да те блъска в главата.

02:04 Чува се равномерното дишане на баба ми в другата стая и предсмъртната агония на хлебарката в ъгъла. Гледам невиждащо към купчината стари списания до леглото – някакви български боклуци, Кейт Мос пали цигара, разни татуирани мадами. Но това най-отгоре е ново, не съм го чела. Протягам ръка да го взема и железата в леглото изскърцват.

На светлината на нощната лампа разлиствам последния брой на L’europeo. Изданието е юлско и тематично е посветено на Джулая – морнинг, абенд, вечер. Нямах намерение да си го купувам. Простете скъперничеството ми, скъпично ми се видя. Нищо, че досега съм дала баснословна сума за книги на Агата Кристи и нов чифт 13-сантиметрови платформи. Не, не съм го откраднала. Просто имам приятелка*, на която не й се свидят парите. Както тя обича да казва “Парите са преходно нещо”. Ще те видя, скъпа моя, като мизерстваме в студентски град и ядем боб от консерва.

Това е малкият живот в малката миниатюра. Малките човечета си вървят по чистите улички и си мислят за някакви неща, които им са се случили. Пожарната кола бърза да загаси поредната забравена цигара, превърнала се в грандиозен пожар, а старата жена се подпира, грохнала, на дървения си бастун и си спомня отминалите времена.

Колко е хубаво да гледаш огромния град в миниатюра и да съзираш в него толкова много красота. Вървиш и дочуваш щастливи майки с колички да тичат подир децата си. Всеки нов ден вдъхва желание за живот у хората, а ти продължаваш да наблюдаваш. Вглеждаш се във всяко едно цвете и всяко едно стръкче трева и откриваш заряда на природата, скрит в миниатюрата на града.

Всички са се загледали в бъдещето, кроят планове, живеят за години напред. Дори бих казал живеят години напред в бъдещето. И то не с летящ DeLorien, както във филма Back to the future, ами с помоща на банковата система. Един 30 годишен кредит и изведнъж започваш да работиш за 2025, когато тази схлупена къщурка с две липи отпред, може пък да е твоя... а може и да ти я вземат до тогава, затова

Недей дочаква и зори, върви ори, ори, ори!

А има една част от населението, съвършенни мазохисти, в желанието си да заменят ръчнопроизведените(и то в ЕС!!!) от естествени материали цървули на дядо си с китайски "немски" маратонки с три черти, те влизат тотално във филма. Цял живот спестяват за все по-висша и по-висша цел - кола, апартамент, образованието на децата, апартамент за децата, да инвестират в бизнеса, да имам, да имам още.

Основното значение на тези две думи е "епичен провал". Но какво точно значат те в устите на тийновете? Ами какво да значат? Точно това, което е си пише . Нищо итересно на пръв поглед, но ако се замислим: Защо всичко, което думат младите трябва да е гръмко и сякаш Берлинската Стена пада за втори път и сякаш морето се отмества и прави път на Мойсей с неговите спътници. Не може ли цветущите изрази да са по-скормни? Ами май не ?!! За жалост, тогава няма да са така звучни и гръмки и никой няма да ги харесва и използва.

Аз например бих използвал изрази като : несполука, липса на моментен късмет, неуспех, жалко и тем подобни. Сега даже се загледах в гуугле и се оказа че има сайт с такова име. Там се показват най-различни световни, епични провали и се коментират. До къде е стигнал света? Той не е едно глобално село, той се е превърнал в един квартал на София...

Кой прав, кой крив, но самото словосъчетание си идва от древния гръцки епос. Трябва да ни навежда на мисълта за нещо продължило много дълго във времето, нещо, за което се носят митове и легенди и старите хора споменават с възхищение и страхопоитание. Случвали са се велики битки и знайни и незнайни войни са загивали по полетата на смъртта . А те младите не знаят за какво говорят, за тях всичко е епично, за тях всичко е провал ( тук има една забавна снимчица на това как не се отвяря кисело мляко с бонбонки! ).

Случайно винаги да сте мечтали да сте таксиметров шофьор? Не сте? Така си и мислех. И аз не съм. Малко хора заспиват с тази мисъл. Предполагам на това се и дължи ужасното обслужване (и) в тази област на територията на милата ни родина. Само че и това правило, за щастие, си има изключение.

Онази вечер ни се наложи да пътуваме с такси (по домашно му) в Стара Загора. Дестинацията: ЖП гара - център. За незапознатите ще уточня, че е сравнително къса, дори и в рамките на не особено големия ни град. Хвърлихме се на първото такси. Докато разгорещено обсъждахме топираните съседки във влака, шофьорът попита дали случайно не ни е студено от отворените прозорци. „Не, не, идеално е така.” След изключително приятното и леко каране (също не особено традиционно за нашите географски ширини) дойде моментът за разплащането. Аз му връчих главозамайващата сума от 2.20лв, а той отказа да приеме двайсетте...въпреки моето настояване. След това с все така въодушевена любезност ни напомни да не забравим багажа. В последствие реши направо да премине към действие като припкаво стана, отвори багажника и най-внимателно ми подаде куфара. И всичко това с толкова човешка топлота и едновременно с почти изискан финес. След искрените пожелания за приятна и успешна вечер се разделихме.