Антоан беше съвършен. Той въплъщаваше идеала за перфектния мъж – изряден джентълмен, висок, чернокос, с тъмно зелени очи и заслепяваща усмивка. Имаше само един недостатък – беше мъртъв.

Сърцето на Антоан Ноаре* беше спряло да бие преди цели 218 години. Това, което го поддържаше “жив”, беше кръвта – най-силният и ценен опиат.

Състраданието и милостта му бяха чужди. Беше подтиснал съвестта си толкова надълбоко, че тя вече беше само далечно ехо в съзнанието му. Той имаше една-единствена цел – да продължи да съществува с цената на всичко. Хората казват, че пътят съм Ада е постлан с добри намерения. Антоан вече беше в Ада. Добрите намерения бяха излишни. Антоан Ноаре беше вампир.

Преди да стане студенокръвен, нормалният му живот бе много кратък. Тогава Антоан живееше в градче в Южна Франция в края на 18 век. Той навърши пълнолетие през лятото на 1792, когато цялата страна се намираше в състояние на анархия заради революцията. През това време градът на Антоан беше нападнат от разбойници или поне така мислеха хората. Но тези мними крадци бяха различни. Те бяха бързи, ловки и нищо не можеше да ги спре. Между тях беше и красиво младо момиче. То с още няколко мъже нахълта в къщата на Антоан, който пазеше майка си и сестра си. Тогава всичко се разви много бързо. Антоан помнеше хубостта на момичето и как другите бързо обраха ценностите и избягаха. Но тя остана. Той все още можеше да усети пронизващото, болезнено чувство, когато зъбите й се впиха в шията му. След това тя изчезна. Когато се събуди, Антоан лежеше сам в мрака, преобразен.

Останалите 200 години от живота му преминаха в постоянно местене от град на град. Навсякъде той оставяше разруха след себе си. Убийствата му бяха специалитет. Действаха му като силен наркотик.

През тези цели две столетия Антоан се бе научил да презира хората. Наслаждаваше се на всяко едно предимство, което имаше – силата, съобразителността и най-вече – харизмата. Той беше способен да очарова всяка жена, която срещне. След като вече нямаше полза от нея, той я оставяше опозорена, мъртва или най-лошото – вампир.

Антоан Ноаре беше същество на мрака. Там се бе родил и завинаги щеше да остане. Тъмнината бе негова съюзница. Нападаше жертвите си именно тогава, когато бяха най-уязвими, обгърнати в топлата, спокойна вечер.

Отскоро Антоан живееше в България. В тази страна той бе попаднал съвсем случайно, докато бе пътувал от Сърбия към Гърция и обстоятелствата го бяха принудили да се установи в Петрич, в югозападната част на България.

Антоан винаги се записваше в последния клас на гимназията, за да изглежда на годините на бъдещите си съученици. Въпреки своите 218 години Антоан беше останал външно на 18 и носеше в себе си очарованието и трепета на младостта.

В това училище той учеше от три месеца и вече си беше създал репутация на недостъпен красавец, по който всички момичета въздишаха. Това носеше на момчето неописуемо удоволствие. То знаеше, че може да има всяко едно от тези крехки, апетитни създания, само ако поиска. Но не бе напълно прав. Имаше едно момиче, което не го боготвореше и той не можеше да го притежава.

Арсения беше необикновена. Само на 17, тя знаеше много повече от връстничките си. Тя се опитваше да не се набива на очи и да се слее с тълпата, но не винаги успяваше. Огромните й зелени очи винаги гледаха встрани от хората, сякаш криеха голяма тайна.

Откакто Антоан  дойде в гимназията й, тя го намрази. Арсения презираше неговото арогантно държание. Тя се опитваше да го избягва, защото усещаше,че е покварен и зъл.

Антоан също забеляза Арсения. Той изпитваше изключително желание да я ухапе, да вкуси кръвта й и живеца, пълзящ в нея. Той виждаше,че тя страни от него и това още повече наливаше масло в бесния огън на порива му към нея и го насърчаваше да се опитва още по-старателно. И един ден те се срещнаха.

Беше 22:30 вечерта и Арсения се прибираше от къщата на своя приятелка. Антоан бе чакал пред тази къща цели четири часа. Търпение му вдъхваха желанието и закрилата на нощта.

Антоан тръгна бавно след Арсения. Вече беше на няколко крачки до нея, когато каза:

-         Прекрасна вечер, нали?

Арсения се обърна рязко, но не изглеждаше стресната. Гласът й бе твърд и гледаше всрани от него.

-         Хубава е, да.

Антоан се приближи като я изучаваше полу усмихнат.

-         Как си, Арсения? Забелязах, че ме избягваш. Това ме обиди малко. Помислих си, че не ме харесваш.

-         Какво искаш, Антоан? – каза тя, като все още не го гледаше в очите.

-         Да кажем, че искам нещо твое. Нуждая се от него, Арсения, и смятам тази вечер да го получа.

Той прокара пръсти по бялата й кожа. Арсения полагаше неимоверни усилия да задържи погледа си встрани от Антоан.

-         Ужасно си красива! Жалко е да се пропилее такава хубост. Кажи ми, мила, искаш ли да живееш вечно? – тези думи я накараха да се усмихне.

-         А откъде си толкова сигурен, че няма да живея вечно и без твоя помощ?

При тези думи Антоан я погледна с недоумение, но нямаше време да помисли. Арсения вече беше впила поглед в неговия и допря устни в неговите. Тогава той усети нещо ужасно. Вътрешностите му започнаха да врят. От 200 години Антоан не бе изпитвал болка, а сега усещаше цялото страдание на света. Той се строполи на земята и започна да се гърчи неудържимо.

Арсения клекна до него с все още впит поглед. Тези очи бяха създадени да омайват до смърт. Тя му говореше тихо:

-         Направил си прекалено много злини на този свят, Антоан. Душата ти е черна. В нея има ужасно много тъмнина. Време е да платиш дълговете си.

Арсения беше самодива. Родена в Беласица преди 150 години, тя завинаги щеше да остане на 17 – божествена и смъртоносна. Тя усещаше доброго и злото у хората, а у Антоан бе почувствала смъртта. Той носеше у себе си прекалено много зло.

Очите на Антоан бяха отворени до краен предел. Вече не се чуваха стонове, но той усещаше огъня в тялото си. Нощта го бе предала. Никога не си бе представял, че животът му ще свърши в тъмнината. Силата и увереността му ги нямаше. Той бе празен. Арсения го изгори за последно в мрака и тогава Антоан Ноаре умря отново, но този път завинаги.

______________________________________________________________________________

*noir – черно (фр.)