 |
|
|
Извинявайте, обаче аз съм класната на 8 „а” клас от езиковата гимназия в град Съ.Включвам се в този сайт не за друго, а защото повече не мога да мълча, не мога да стоя безмълвна, трябва да опиша това, което става в училище, защото положението се влошава с всеки изминат ден. Вижте, аз не съм от вчера в тази система и съм в нея не защото нямам друг избор, както биха могли да си помислят някои, а защото ме боли за децата. Когато въвеждаме данните им в регистрите на училището, се натъкваме всяка година все повече на деца с неизвестни бащи, самотни майки, с разведени родители, сираци, многобройни семейства, с майка „камириерка” и баща „шифиор”, приютени при бабата, а при повече късмет и при дядото. Днес например децата от моя клас, по-вечето от които са момичета, изпаднаха в колективна истерия, а едно се свря под масата, легна на пода и остана там до края на учебния час. Пищяха като луди милите ми момичета, разтърсваха неистово обърканите си коси, пулеха се пред огледалата си, чоплеха и плюеха семки в краката си...., а когато една майка се престраши да прекрачи прага на училището ни, за да се заинтересува за своето дете, опитвайки се да влезе в нашата стая, тя бе освиркана, оплюта и замерена с учебник от собствената си дъщеря. Не, не съм луда, болна съм от мъка. Искам да се излекувам. И знаете ли защо имам надежда, че това може да се случи? Тези дни прочетох, че за да може да стане нещо в дадена посока, било положителна, било отрицателна, са достатъчни само Корен квадратен от един процент от общата маса хора, която се има предвид по даден въпрос. Направете изчисления и ще видите, че това съвсем не е голям брой хора, че положението не е безизходно, че не сме напълно изгубени. Дори и малко да са хората, които искат да променят света към добро, има шанс, има надежда. Проверете и сами ще се убедите в това. |
