Един от адските кръгове, в които влиза периодично класната, в изпълнение на своята трудна и неблагодарна мисия, е родителската среща.
Срещата наистина е много хубаво и вълнуващо нещо,  но когато тя е с неподготвени родители и ученици-калпазани, които се опитват да шмекеруват на посредствено ниво, тя се превръща в говорилня или място за шаблонизирани до припадък взаимни нападки, обвинения или пък непремерени похвали или екзалтирани хвалебствия дo небесата.

А защо срещата се нарича "родителска", а не "учителска" или "класова", например? Защото тя е среща на хора / в това число и класната/, които се жертват, отричат се в един момент от собствения си живот, за да дадат път и възможност на друг, на тяхното дете, станало вече ученик, да има шанс да се роди и с безусловната им и суперзадължителна помощ да се развие и стане представител на истинското човечество.
Да си родител, значи да се саможертваш, а ако не можеш, поне не приказвай празни приказки, по-добре замълчи!
Получавам алергия и после седмици не мога да се възстановя, когато срещата ни се превърне в семейна говорилня за закуски, кюфтета, сандвичи, пердета, пари, тетрадки или химикалки. Това ли е, от което има неотложна нужда раждащата се, едва прогледнала за своята възраст трепетна, юношеска душа? Това ли е срещата, на която можем да облекчим поне малко живота, съдбата и тежестта на кръста, който вече носят нашите 28 деца от класа? За учебници ли да говорим, за предмети ли, за бележки ли? Не! За самите деца трябва да говорим, които неистово се нуждаят от нашето насочено, а не разсеяно и формално внимание към тях и приятелство, при което да им дадем възможност да разкрият тайните на своята чиста, едва прохождаща, изпълнена с вълнения, дори страсти и съмнения, беззащитна, детска душа!

Отбелязвам предвидените за случая 2 часа, преглъщам горчивата доза спотаено неудовлетворение, гузна съвест и натрупана умора. До следващата ни среща!