Но това общо взето е една куха фраза. Нещо повече. Да си оптимист според мен означава да приспиваш съвестта си всеки ден, като само повтаряш, че вярваш и се надяваш нещата да завършат добре. Но как така, аз с какво право ще твърдя, че ще се оправим с децата в училище? В България дори часът на класа или на класния ръководител, както беше едно време, се е обезсмислил.

Bring It On Home from Playing For Change on Vimeo.

И тук класната, както и учениците отбиват само номер. Разглеждат се про форма теми, които уж са актуални, поставени и разглеждани по един банален, не творчески начин, например въпросът за затлъстяването в ученическа възраст или за насилието и агресията. Тези проблеми са важни, но няма кой да ги разгледа не формално, а по човешки, споделяйки нещата от дълбоката си творческа, интимно-душевна същност и ние потъваме в едно нетленно нехайство и слабоумие. Избутваме последните за деня 40 минути Часа на Класа, връщаме дневника в учителската стая, прибираме си написаните материали, мятаме палтото си на гърба и бавно и безшумно, с наведена глава напускаме сградата на училището. Нямаме или имаме все още не заспала съвест, госпожи и господа?