Но това общо взето е една куха фраза. Нещо повече. Да си оптимист според мен означава да приспиваш съвестта си всеки ден, като само повтаряш, че вярваш и се надяваш нещата да завършат добре. Но как така, аз с какво право ще твърдя, че ще се оправим с децата в училище? В България дори часът на класа или на класния ръководител, както беше едно време, се е обезсмислил.

Един от адските кръгове, в които влиза периодично класната, в изпълнение на своята трудна и неблагодарна мисия, е родителската среща.
Срещата наистина е много хубаво и вълнуващо нещо,  но когато тя е с неподготвени родители и ученици-калпазани, които се опитват да шмекеруват на посредствено ниво, тя се превръща в говорилня или място за шаблонизирани до припадък взаимни нападки, обвинения или пък непремерени похвали или екзалтирани хвалебствия дo небесата.

Във времето, когато учениците и още повече учителите гледат как по-набързичко да се доберат до края та учебната година, как час по-скоро да завъртят шестиците, да замажат двойките, да претупат преговора и всички вкупом, през глава, да ударят ключа на класната стая и се втурнат към спасителната ваканция, аз ви казвам: Омръзна ми, не мога повече да търпя положението в училище, писна ми от глупости, писна ми да съм безпомощна, безгласна мижитурка. Всички, които се въртят в тази сфера, би трябвало да ме разберат. Но вече това не ме интересува. Кой каквото си иска да мисли или да не мисли. Аз започвам по същество, по-първия и най-важен въпрос ЗА ДЕТЕТО, най-истинският, най-големият човек! Който иска, нека зареже другите "работи", да остави за малко собствената си персона и насочи, най-накрая, вниманието си към детето, към неговата реалност и се замисли: