Там, където той расте,
хората сякаш не го забелязват,
може би защото го чувстват
като част от самите си тях.

Той е в градините, в парка,
поставен е, за да краси,
въздуха да пречиства,
да спасява от адски горещини.

Но преди всичко това,
той е приятел на душата човешка.
Защо ли? Ами защото е вечен,
както е вечна и Тя.

Старият плод на портокала
е забележително нещо.
Той се ражда, расте и остава,
докато пекът си отиде,

докато есента вече е спомен,
докато снегове, бури,
градушки се мъчат да го съборят,
поледици, да го сразят.

Той и братята му се борят, някои падат,
но повечето успяват да се спасят.
Идва мъглата, след нея дъжда,
но старият стои там, той е слънчева топка,
без която е невъзможен деня.

Внезапно, в една тъмна нощ,
някой в светло-бяло се показва.
Кой е той? - Асаара, белите пъпки,
цветовете, рожбите на портокала.

Той остава;
много деца има той да организира,
стар е, на кора и семки почти се държи,
но те вече не са толкова важни.

Ароматът му е този,
който вечно ще струи.
И цветът му.
Другото си отминава.

PS. Като градско чедо, нашият портокал се беше много добре подсигурил,
аз го опитах - беше горчив, ама горчив, като пелин!