Средни хора ходят по малката уличка и търсят нещо, нещо, което никога не са виждали, нещо за което толкова мечтаят, нещо към което никога не са спирали да се стремят. Очите им блуждаят, сърцата им спят, душите им бродят безмълвно.

Детски смях отеква бавно, топли, жълти цветове изгарят всеки тъй невинен поглед на малкия мечтател. Той играе своята игра самотен, играе себе си, герой от тъжен есенен пейзаж.

Влюбена двойка мечтае за звезди, очаква ясното небе да проговори, да им разкаже за хилядите „влюбени” двойки, които са мечтали за неговите звезди, да им попее за хилядите есени, които са оцветили земята в червено-оранжевите багри на деня.

Мъж протяга ръка, за да докосне своята мисъл, но намира само отрицание, намира своя грешен образ, нарисуван без бои и без талант. Някакви листа посипват неговия зов, иска своя дял от вечността, но получава само празни думи, само някакви писма, на прочит-монотонни, без сълзи.

Женски зов за смелост и кураж пред трудностите на деня попива всяка капка от есенния дъжд. Търсейки себе си тя открива лъжата на човеците и я превръща в своя истина, пронизва всеки тъмен облак със светлината на красивия ум.

Един лист се откъсва от своето дърво и наблюдава малките хора, търси техните усмивки, съзира само неистов кикот, търси техните сърца, дочува само каменно туптене, търси техните души, усеща хлад, апатия и гняв…